Чувствам се като безгласна буква… няма…
Искам да мога да кажа толкова много неща, но в един момент се оказва, че мълча. Седя безгласно отстрани и мисля, мисля какво да кажа и как да го кажа.
А ако успея да изразя онова, което се върти в главата ми, или наранявам, или оставям много от нещата между редовете.
Чувствам се като ер малък… на края на азбуката, сложена там, така за украшение… рядко използвана и с трудно определимо значение. Мъничка.. и няма…
А думите са богатство. И с тях може да усмихнеш човек… но ако този човек не иска да се усмихне… тогава се чувстваш като малка безгласна буква… няма…
Искам да слушам, да чувам другите… но като че ли ми липсва това някой мен да ме чуе… да не оставам безгласна… Искам някой, който да чуе думите ми и ако не са ясни да прочете между редовете. За да може да ме разбере, за да може да усети значението на думите ми…
Не искам повече да си задавам въпроса: „Дали да попитам или да замълча?“… Аз не съм такава… но ако кажа нещо, нека има кой да го чуе и разбере!
Не искам и не трябва да се чувствам виновна за нещо, което никога не съм казала…
Едно мнение за “Като безгласна буква”
Вашият коментар
This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.
за котките и слънчогледите 
Но и ивяв не о никог не се пов ря.