Беше предпоследната неделя от юли. Времето като че ли беше спряло. Слънцето напичаше без милост покривите на къщите. Под дебелата сянка на един кестен едно коте дремеше и помръдваше с уши, когато вятъра, топъл колкото въздуха, се опитваше да раздвижи листата на дървото. Двойка туристи бяха намерили утеха и разхлада в чашите фрапе в единственото отворено кафе в този зной. Разглеждаха пътеводител на града и обсъждаха къде могат да отидат вечерта, когато слънцето намалеше своята мощ.
Ема стоеше на терасата на квартирата под шарената сянка на лозата. Хладинка от отворената врата към вътрешността на къщата стигаше до нея всеки път щом въздухът се раздвижеше. В скута й беше книгата, която до преди малко я държеше в напрежение и тя прелистваше страница след страница. На масичката до младата жена имаше кана и чаша със студен чай, в които ледчетата игриво пукаха от топлината.
Ема остави настрана книгата и се загледа в далечината. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе гласът на някое далечно радио или смехът на играещите си деца долу в реката. Дори птичките бяха занемяли от горещината, която беше обхванала градчето. Ако присвиеше очи от терасата й можеше да се види морето. Толкова близо, а всъщност на един ден разстояние.
„Колко е лесно да бъдеш щастлив понякога“ помисли си Ема и се усмихна на себе си. „Повярваш ли, то се случва“. Младата жена отпи от чашата и се загледа отново надалеч. Входната врата хлопна и тихи стъпки се чуха по стълбите. Ема наостри уши и се заслуша в приближаващата се сянка, усмихвайки се на себе си, защото знаеше кой е, но не искаше да се издава, че го е чула.
за котките и слънчогледите 