#205 of 366

Беше предпоследната неделя от юли. Времето като че ли беше спряло. Слънцето напичаше без милост покривите на къщите. Под дебелата сянка на един кестен едно коте дремеше и помръдваше с уши, когато вятъра, топъл колкото въздуха, се опитваше да раздвижи листата на дървото. Двойка туристи бяха намерили утеха и разхлада в чашите фрапе в единственото отворено кафе в този зной. Разглеждаха пътеводител на града и обсъждаха къде могат да отидат вечерта, когато слънцето намалеше своята мощ.

Ема стоеше на терасата на квартирата под шарената сянка на лозата. Хладинка от отворената врата към вътрешността на къщата стигаше до нея всеки път щом въздухът се раздвижеше. В скута й беше книгата, която до преди малко я държеше в напрежение и тя прелистваше страница след страница. На масичката до младата жена имаше кана и чаша със студен чай, в които ледчетата игриво пукаха от топлината.

Ема остави настрана книгата и се загледа в далечината. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе гласът на някое далечно радио или смехът на играещите си деца долу в реката. Дори птичките бяха занемяли от горещината, която беше обхванала градчето. Ако присвиеше очи от терасата й можеше да се види морето. Толкова близо, а всъщност на един ден разстояние.

„Колко е лесно да бъдеш щастлив понякога“ помисли си Ема и се усмихна на себе си. „Повярваш ли, то се случва“. Младата жена отпи от чашата и се загледа отново надалеч. Входната врата хлопна и тихи стъпки се чуха по стълбите. Ема наостри уши и се заслуша в приближаващата се сянка, усмихвайки се на себе си, защото знаеше кой е, но не искаше да се издава, че го е чула.

Реклами

#159 of 366

Той реши да я изпрати до дома й с трамвая. Обичаше да е с нея всяка възможна минута, но понякога трябваше да се прибира и у дома. Поне така щеше да бъде, докато не заживееха заедно.

Изчакаха трамвая и се качиха. Седнаха един зад друг и въпреки това той намери начин да я прегърне. Говореха, смееха се, целунаха се въпреки неудобната поза.

Нейната спирка дойде и се приготви да слиза. Той стана с нея и я целуна. Спряха се тъкмо преди стълбите, за да се целунат за последен път, когато гласът на ватмана наруши тишината.

– Имам 3 минути!

Двамата се спогледаха и слязоха смеейки се. Тя го прегърна, силно и дълго. Приличаха на двама тинейджъри в хватката на първите трепети на любовта, а не на 30 годишните, каквито бяха. Трите минути изтекоха в целувки и прегръдки. Стресна ги сигнала на трамвая за тръгване. Той бързо се качи и седна. Трамвая затвори врати и той се усмихна, докато се отдалечаваше.

2 минути по-късно й се обади, защото я остави сама в тъмната градинка на последната спирка. А тя вече беше у дома мечтаейки за тяхната следваща среща.

(07.06.0216)

#151 of 366

Слънцето бявно се скриваше зад сградите и целия му диск правеше геометрична композиция с покривите отсреща. Небето беше позлатено и нито едно облаче не пречеше. То плавно преминаваше към тъмно синьо обръщайки гръб на умиращия ден.

Малка усмивка се прокрадна през лицето й. Имаше план. Истински план. Той само трябваше да се съгласи. Още не го познаваше достатъчно, че да е сигурна в лекотата на убеждаването му. Но планът си го биваше. Премисляше всяка дума, всяка възможна реакция. Събираше кураж. Скоро щеше да го направи.

image

(30.05.2016)

#119 of 366

Бяха седнали на пейка в парка. Главата й беше в скута му и той нежно галеше косите й. Облаците над главите им се състезаваха с вятъра и препускаха по синьото небе. Зеленото на дърветата подсказваше за нов живот и пролет в разцвета. Листата звучно напяваха, а птичките допълваха симфонията. Тя държеше книга и четеше. Историята я беше увлякла и тя несъзнателно се засмя. Погледна го и водя, че и той се смее. Беше чел заедно с нея и се беше отнесъл в историята така както и тя. Целуна я.

– Ти до къде стигна?

– До тук. – и му показа абзаца.

Той се усмихна отново и зачете на глас преправяйки гласа си.

(28.04.2016)

#114 of 366

Пред тях вървеше семейство. Навън валеше и всички бяха под един чадър. Бащата беше прегърнал дъщеричката си с едната ръка, а с другата държеше големия чадър. Майката беше хвала мъжа под ръка и тримата вървяха плътно пазейки се от капките.

– Виж колко са сладки!

– Е, аз ще успея и с 2 деца и с жена ми под ръка!

– Така ли? И как?

– Едното дете гушнато, друго отпред в кенгурото. Жена ми под ръка. И пак всички ще са щастливи и сухи.

– А ти искаш ли деца?

– Ще започнем с едно и ще видим до къде ще стигнем.

– Моя въпрос беше генерален, но и така ми харесва отговора.

(23.04.2016)