#205 of 366

Беше предпоследната неделя от юли. Времето като че ли беше спряло. Слънцето напичаше без милост покривите на къщите. Под дебелата сянка на един кестен едно коте дремеше и помръдваше с уши, когато вятъра, топъл колкото въздуха, се опитваше да раздвижи листата на дървото. Двойка туристи бяха намерили утеха и разхлада в чашите фрапе в единственото отворено кафе в този зной. Разглеждаха пътеводител на града и обсъждаха къде могат да отидат вечерта, когато слънцето намалеше своята мощ.

Ема стоеше на терасата на квартирата под шарената сянка на лозата. Хладинка от отворената врата към вътрешността на къщата стигаше до нея всеки път щом въздухът се раздвижеше. В скута й беше книгата, която до преди малко я държеше в напрежение и тя прелистваше страница след страница. На масичката до младата жена имаше кана и чаша със студен чай, в които ледчетата игриво пукаха от топлината.

Ема остави настрана книгата и се загледа в далечината. Беше толкова тихо, че можеше да се чуе гласът на някое далечно радио или смехът на играещите си деца долу в реката. Дори птичките бяха занемяли от горещината, която беше обхванала градчето. Ако присвиеше очи от терасата й можеше да се види морето. Толкова близо, а всъщност на един ден разстояние.

„Колко е лесно да бъдеш щастлив понякога“ помисли си Ема и се усмихна на себе си. „Повярваш ли, то се случва“. Младата жена отпи от чашата и се загледа отново надалеч. Входната врата хлопна и тихи стъпки се чуха по стълбите. Ема наостри уши и се заслуша в приближаващата се сянка, усмихвайки се на себе си, защото знаеше кой е, но не искаше да се издава, че го е чула.

Реклама

#190 of 366

Най-невероятния разговор с 5 годишно хлапе.

Бях на светофара близо до Малкото НДК, когато застигнах майка и дете. Майката обясняваше, че трябва да изберат менюто за рождения ден на мъника. Не се стърпях и попитах:

– Кога е рождения ти ден?
– На 1ви август.
– Колко хубаво! А на колко ставаш?
– На 3!

Тук майката се намеси и го поправи, че не става на 3, а аз за да остана в играта казах:

– Ставаш на 10!
– Аааа, не! Ставам на 5!
– Значи съм по-голяма от теб само с 26 години.
– Леле, колко много.
– А как се казваш?
– Ники.
– Аз съм Криси.

Тук отново се намеси майката с въпрос към Ники как се отговаря в такива случаи, аа той отвърна спокойно:

– Благодаря!

Настъпи смях и малко объркване от негова страна. Казах му, че и на мен ми е приятно да се запознаем. И продължихме да вървим заедно.

– И какъв подарък искаш за рождения ден?
– Много!
– Колко хубаво! А знаеш ли на мен какво ще ми подарят за рождения ден?
– Какво?
– Ще ме водят на море.
– Е това не е нищо особено! – вметна Ники непоколебимо.
– Как да не е хубаво? Ти ще ходиш ли на море?
– Да, след няколко месеца.

Майката се включи поправяйки го на седмици и отново продължихме да вървим заедно.

– Ти ще дойдеш ли с нас сега?
– Къде отивате?
– На пицария.
– Не мога да дойда с вас, отивам да си купя чанта за рождения ден.
– Не, не. Те чантите ги откраднаха, а и защо ти е нова чанта, вече си имаш една. – посочвайки моята.
– Знам, но ми трябва още една.
– Ееее, една е достатъчна. А и няма вече чанти, всичките ги откраднаха и ще ти ги донесат на морето.

Стигнахме пилоните и аз трябваше да се разделя с веселата компания.

– Ники, аз ще мина оттук, за да се прибера у дома.
– И направо вкъщи.
– Разбира се. И няма да говоря с непознати, нали, Ники? И с мама не мога да говоря, защото не сме се запознали.
– Мамо, кажи си името да се запознаеш с Криси.

Майката се представи с огромна усмивка и ми намигна, защото и тя беше развеселена много от разговора ми с Ники.

– Хайде, Ники, чао и весел рожден ден!
– Хайде чао.

Отдалечавайки се, чух че ме повика и се обърнах.

– Криси, Криси!

И ми прати въздушна целувка!

Моята усмивка на слезе от лицето няколко часа!

#164 of 366

Обичам да рисуваме заедно картини от облаци. Да си представяме на какво приличат и да си ги показваме. А след това заедно да измисляме истории с тях. Като дракона, който аз видях или буквата F, която ти видя.

(12.06.2016)

#159 of 366

Той реши да я изпрати до дома й с трамвая. Обичаше да е с нея всяка възможна минута, но понякога трябваше да се прибира и у дома. Поне така щеше да бъде, докато не заживееха заедно.

Изчакаха трамвая и се качиха. Седнаха един зад друг и въпреки това той намери начин да я прегърне. Говореха, смееха се, целунаха се въпреки неудобната поза.

Нейната спирка дойде и се приготви да слиза. Той стана с нея и я целуна. Спряха се тъкмо преди стълбите, за да се целунат за последен път, когато гласът на ватмана наруши тишината.

– Имам 3 минути!

Двамата се спогледаха и слязоха смеейки се. Тя го прегърна, силно и дълго. Приличаха на двама тинейджъри в хватката на първите трепети на любовта, а не на 30 годишните, каквито бяха. Трите минути изтекоха в целувки и прегръдки. Стресна ги сигнала на трамвая за тръгване. Той бързо се качи и седна. Трамвая затвори врати и той се усмихна, докато се отдалечаваше.

2 минути по-късно й се обади, защото я остави сама в тъмната градинка на последната спирка. А тя вече беше у дома мечтаейки за тяхната следваща среща.

(07.06.0216)

#158 of 366

Аромата на липа беше навсякъде и омагьосваше всички. Хората, животинките и насекомите оставаха замаяни всеки път щом минеха покрай цъфналото дърво.

(06.06.2016)